http://joomla25.ru/shablony/ - joomla 2.5 шаблоны

Часовникът

Написана от Румен Димитров. Posted in Загубените ръкописи

От известно време нямам часовник. Не мога да си намеря подходящ, който да отговаря на изискванията ми. Преди имах няколко други, те изискваха постоянни грижи, всеки ден, сутрин след ставане или вечер, преди лягане, те трябваше да бъдат навивани, иначе спираха. Това подтикваше към известна дисциплинираност, самият ритуал на навиване внасяше подредба в хаотичните секунди блъскащи се без промеждутъци една у друга. Днес са на мода само онези свръх точни кварцови часовници, които никак не харесвам, понеже стрелката им остава една цяла секунда неподвижна и сякаш при трепкането й между две деления нищо не се случва, сякаш времето е спряло. Това ме стресира ненужно.

Птиците

Написана от Румен Димитров. Posted in Загубените ръкописи

Къде умират хората в този град? Това също е едно от нещата, които не са ми известни. Вероятно повечето умират в къщи. Някой падат изведнъж, както си вървят по улицата. Виждал съм такива, но дали наистина умират? Смъртта е напуснала този град, поне така ми изглежда на мен. Всичко е едно такова хем мърляво, хем стерилно, но и подредено, спокойно и чисто, както е в един идеален живот, улеснява труда и увеличава удоволствието от постигнатото с този труд. Само в най–далечните, труднодостъпни ъгли, изолирани в страничните улици започва отново да се напластява неумолимо мръсотия. Минавам по–често по тези пусти улици, избягвайки целеустремеността на главните, по които само хората са единствено интересни с тяхната безличност.

Островът

Написана от Румен Димитров. Posted in Загубените ръкописи

Събуждам се от прохладния порив на сутрешния бриз, носещ със себе си миризмата на солена нощ. Оставам със затворени очи, нежните му нишки галят челото ми. Прозорецът е отворен, тънките бели пердета са издути като платна на горд кораб в разцвета на славата си. Повдигам се на лакът, в процепа между пердетата е едно безкрайно наситено синьо: небето и водата са се слели в едно неделимо цяло. Претърколвам се през леглото, нейната половина е все още топла и по твърдите чаршафи е останала отпечатана формата на тялото й. Ставам, отивам до прозореца, отмятам пердетата, облягам се на перваза, виждам червената й рокля върху белия пясък. Виждам и нея в синьо зелената вода. Отпуснала се е по гръб и се носи на повърхността, гладка и спокойна като огледало. Слънцето е изгряло от другата страна на острова, пясъкът прелива от бяло към наситено лимоново. Обувам измачканите си светли панталони, отварям скърцащата, зелено боядисана врата, слизам по студените каменни стълби и вече съм навън. Тръгвам напред към плажа, натам, където червената й рокля потрепва свлечена по пясъка, закачена с единия си край по крака на обруления, самотен дървен стол. Викам от щастие, тя ме чува, повдига глава от солената вода и ми маха с ръка да дойда при нея. Събувам панталоните си, сгъвам ги и ги промушвам през рейките на облегалката. Белият пясък обгръща стъпалата ми, леко е хладен и все още мокър, през нощта е валяло, но може и да са следите на прилива. Тичам към водата, тя е толкова топла, дори и сутрин, плувам в солената й вътрешност, стигам до нея и се отпускам по гръб. Затварям очи, водата ме люлее, след малко преставам да чувствам тялото си, то се разтваря във водата, остава у мен само усещането, че съм част от цялото.

Сънят

Написана от Румен Димитров. Posted in Загубените ръкописи

Недъгавото джудже имаше навик привечер да се спотайва в храстите и да чака, докато розите разтварят цветовете си. Гърбавото неугледно джудже имаше тънко бамбуково бастунче, подарък му от неговата най–близка приятелка, къртицата. То му служеше за вилица и нож, докато то се хранеше в тъмната си и влажна хралупа, която си беше издълбало в корените на вековния дъб. Неговата най–предана приятелка, къртицата, му беше отново помогнала, без нея нямаше да успее да прегризе оплетените корени.

Влакът

Написана от Румен Димитров. Posted in Загубените ръкописи

на сина ми

Една сутрин ти се събуждаш в едно купе на един влак, който се движи, но ти все още не знаеш какво е движение. Ти не знаеш също и какво е купе, нито какво е влак, ти имаш един прозорец, на който се сменят различни картини, но ти все още не знаеш и какво е прозорец. Купето има врата, през която влизат и излизат хора, една фигура, много често е при теб и остава за много по–дълго, това е твоята майка, която ти говори, но ти все още не знаеш нищо за думите. Постепенно започваш да усещаш, че ти искаш и че това ти желание можеш да предадеш най–добре, когато правиш определени неща, намираш смисъл в ритуалите и в тяхното повторение. Опитваш се да говориш както говори твоята майка, започваш да забелязваш и една друга повтаряща се фигура — твоят баща, който обикновено само те наблюдава и стои по–далеч от майка ти. Започваш да забелязваш, че те и двамата са по–големи от теб и че те не са постоянно с теб, има моменти, в които няма никой друг наоколо.