Шаблоны Joomla 2.5 здесь: http://joomla25.ru/shablony/

Островът

Написана от Румен Димитров. Posted in Загубените ръкописи

Събуждам се от прохладния порив на сутрешния бриз, носещ със себе си миризмата на солена нощ. Оставам със затворени очи, нежните му нишки галят челото ми. Прозорецът е отворен, тънките бели пердета са издути като платна на горд кораб в разцвета на славата си. Повдигам се на лакът, в процепа между пердетата е едно безкрайно наситено синьо: небето и водата са се слели в едно неделимо цяло. Претърколвам се през леглото, нейната половина е все още топла и по твърдите чаршафи е останала отпечатана формата на тялото й. Ставам, отивам до прозореца, отмятам пердетата, облягам се на перваза, виждам червената й рокля върху белия пясък. Виждам и нея в синьо зелената вода. Отпуснала се е по гръб и се носи на повърхността, гладка и спокойна като огледало. Слънцето е изгряло от другата страна на острова, пясъкът прелива от бяло към наситено лимоново. Обувам измачканите си светли панталони, отварям скърцащата, зелено боядисана врата, слизам по студените каменни стълби и вече съм навън. Тръгвам напред към плажа, натам, където червената й рокля потрепва свлечена по пясъка, закачена с единия си край по крака на обруления, самотен дървен стол. Викам от щастие, тя ме чува, повдига глава от солената вода и ми маха с ръка да дойда при нея. Събувам панталоните си, сгъвам ги и ги промушвам през рейките на облегалката. Белият пясък обгръща стъпалата ми, леко е хладен и все още мокър, през нощта е валяло, но може и да са следите на прилива. Тичам към водата, тя е толкова топла, дори и сутрин, плувам в солената й вътрешност, стигам до нея и се отпускам по гръб. Затварям очи, водата ме люлее, след малко преставам да чувствам тялото си, то се разтваря във водата, остава у мен само усещането, че съм част от цялото.

Чакам я вече от час на гарата, студено ми е. Отдавна трябваше да е тук. Няма да дойде, няма да се видим повече, очаквах го, винаги съм знаел, че не мога да й вярвам, особено когато ми се кълнеше, че ще ме последва навсякъде. Продължавам да чакам, не искам да се прибера в къщи, където ще е по–самотно от всякога. До мен е нелепият ми, непотребен куфар, пълен вече с толкова ненужни вещи, все още дори не изпълнили предназначението си, поради което са били купени в пристъп на слабост. Трябваше да сме заминали преди половин час, влакът отдавна напусна гарата, аз продължавам да я чакам, знаейки, че тя няма да дойде и вероятно няма да я видя никога повече. Слънцето грее полегато над покривите, топлината му едва достига до раменете ми, студен вятър изсушава страните ми. Скоро съвсем ще се скрие, ще потъне в замръзналото поле някъде там, зад последните къщи на края на града и студът отново ще завие в мръсните ъгли.

Замръзвам, не мога да остана повече тук, ще се прибера в къщи. Вдигам куфара, учудващо тежък за непотребността си и се затътрям към изхода. Нямам сили дори да се натъжа и да се разплача, сълзите биха замръзнали веднага в очите ми и биха ги проболи до дъното на нервите им. Успявам да спра такси пред изхода на гарата и да намъкна куфара вътре. Шофьорът ме гледа доволно и подхвърля:

—Как беше? Свърши ли вече отпуската? Тук от седмици е все така.

Притискам се в ъгъла на студената кола и гледам как навън хората се разминават в ръждясалата тъмнина. Никой не изглежда да познава някого, никой не се заглежда в лицата, приведени под ледения вятър и първите ледени капки дъжд. Утре вероятно ще е бяло, ще е първият сняг за сезона, въздухът мирише на замръзваща влага.

Пред вратата съм, отварям я, започвам да качвам куфара си по стръмното стълбище. На междинната площадка спирам за да си поема дъх; няма за къде да бързам, чакат ме безкрайни къси дни и също толкова несвършващи нощи. С бързането уредих сметката си съвсем наскоро, остава ми само последната сметка в живота ми. Най–после стигам до входната врата. Нещо се белее в процепа, изтървавам куфара си, затичвам се с една крачка, улавям хартията, издърпвам я, страхувайки се да не я повредя, разгъвам я: това е една бележка от нея, трябва да е минала оттук, докато аз съм я чакал на гарата. Отключвам припряно, отварям вратата, паля лампата, буквите играят пред очите ми, не е твърде четливо и равно, свличам се на пода.

Това, което е между нас е толкова вътре в нас, че не може да съществува обвързано с външната реалност. Питам се защо ми трябваше да се запознаем и да стигнем толкова далеч? Ако остана с теб ние двамата ще трябва да живеем като осъдени, далеч от очите на хората. Или само по острови, но и там има хора, през чиито очи да се наблюдаваме и тези видения да ни пречат. Може би това е цената, която трябва да платим за подаръка, че се срещнахме. Нищо хубаво не би донесло и за двамата да продължим. Това, което чувствам към теб ме плаши, чувствам, че мога да изгубя себе си или да стана като теб. Страхувам се да спра някъде или с някого, дрямка, в която ще се чувствам добре. Аз съм привързана към тежките чувства към себе си и към уединението, което така ми липсва в присъствието ти. Остави ме да помисля, ще ти се обадя и после пак ще можем да заминем заедно далеч от тук, обещавам ти. Съжалявам, че те подведох и те накарах да чакаш, но това е на сърцето ми. Не ти се извинявам, всяко извинение би било неуместно, неискрено и нелепо, ти ще ме разбереш. Щастието не е за мен: ако то ме приближи аз започвам да се чувствам виновна. Без сбогом, защото ще се видим пак. Някога, отново, аз ще те намеря отново.

Пъхам бележката в джоба на палтото, излизам, взимам изпуснатия куфар и го внасям вътре. Затварям вратата, заключвам я, събличам палтото си и го окачвам бавно на закачалката. Отново взимам бележката, но не смея да я отгърна и отново да прочета написаното. Думите, които чаках да чуя, не ми се наложи дълго ги очаквам в страх, че моментът още не е дошъл. Влизам в тясната кухня, отпускам премръзналото си тяло на стола, не паля лампата, все още влиза някаква светлина отвън, незнайно откъде се е взела, но скоро и тя загасна и отстъпи място на мъждивата светлина на уличните лампи. Тялото ми, което ми е вече така непотребно, поглеждам ръцете си, така тънки и бледи във вечерния здрач. Полагам глава на масата и отпускам дланите ръцете си до нея така, че те да не могат да я защитят, както под гилотина. Започва очакването и безгласната молба палачът да дръпне най–накрая ръчката, но той все още се бави, отлага, мислейки може би, че ми прави услуга.Събуждам се от прохладния порив на сутрешния бриз, носещ със себе си миризмата на солена нощ. Оставам със затворени очи, нежните му нишки галят челото ми. Прозорецът е отворен, тънките бели пердета са издути като платна на горд кораб в разцвета на славата си. Повдигам се на лакът, в процепа между пердетата е едно безкрайно наситено синьо: небето и водата са се слели в едно неделимо цяло. Претърколвам се през леглото, нейната половина е все още топла и по твърдите чаршафи е останала отпечатана формата на тялото й. Ставам, отивам до прозореца, отмятам пердетата, облягам се на перваза, виждам червената й рокля върху белия пясък. Виждам и нея в синьо зелената вода. Отпуснала се е по гръб и се носи на повърхността, гладка и спокойна като огледало. Слънцето е изгряло от другата страна на острова, пясъкът прелива от бяло към наситено лимоново. Обувам измачканите си светли панталони, отварям скърцащата, зелено боядисана врата, слизам по студените каменни стълби и вече съм навън. Тръгвам напред към плажа, натам, където червената й рокля потрепва свлечена по пясъка, закачена с единия си край по крака на обруления, самотен дървен стол. Викам от щастие, тя ме чува, повдига глава от солената вода и ми маха с ръка да дойда при нея. Събувам панталоните си, сгъвам ги и ги промушвам през рейките на облегалката. Белият пясък обгръща стъпалата ми, леко е хладен и все още мокър, през нощта е валяло, но може и да са следите на прилива. Тичам към водата, тя е толкова топла, дори и сутрин, плувам в солената й вътрешност, стигам до нея и се отпускам по гръб. Затварям очи, водата ме люлее, след малко преставам да чувствам тялото си, то се разтваря във водата, остава у мен само усещането, че съм част от цялото.

Чакам я вече от час на гарата, студено ми е. Отдавна трябваше да е тук. Няма да дойде, няма да се видим повече, очаквах го, винаги съм знаел, че не мога да й вярвам, особено когато ми се кълнеше, че ще ме последва навсякъде. Продължавам да чакам, не искам да се прибера в къщи, където ще е по–самотно от всякога. До мен е нелепият ми, непотребен куфар, пълен вече с толкова ненужни вещи, все още дори не изпълнили предназначението си, поради което са били купени в пристъп на слабост. Трябваше да сме заминали преди половин час, влакът отдавна напусна гарата, аз продължавам да я чакам, знаейки, че тя няма да дойде и вероятно няма да я видя никога повече. Слънцето грее полегато над покривите, топлината му едва достига до раменете ми, студен вятър изсушава страните ми. Скоро съвсем ще се скрие, ще потъне в замръзналото поле някъде там, зад последните къщи на края на града и студът отново ще завие в мръсните ъгли.

Замръзвам, не мога да остана повече тук, ще се прибера в къщи. Вдигам куфара, учудващо тежък за непотребността си и се затътрям към изхода. Нямам сили дори да се натъжа и да се разплача, сълзите биха замръзнали веднага в очите ми и биха ги проболи до дъното на нервите им. Успявам да спра такси пред изхода на гарата и да намъкна куфара вътре. Шофьорът ме гледа доволно и подхвърля:

—Как беше? Свърши ли вече отпуската? Тук от седмици е все така.

Притискам се в ъгъла на студената кола и гледам как навън хората се разминават в ръждясалата тъмнина. Никой не изглежда да познава някого, никой не се заглежда в лицата, приведени под ледения вятър и първите ледени капки дъжд. Утре вероятно ще е бяло, ще е първият сняг за сезона, въздухът мирише на замръзваща влага.

Пред вратата съм, отварям я, започвам да качвам куфара си по стръмното стълбище. На междинната площадка спирам за да си поема дъх; няма за къде да бързам, чакат ме безкрайни къси дни и също толкова несвършващи нощи. С бързането уредих сметката си съвсем наскоро, остава ми само последната сметка в живота ми. Най–после стигам до входната врата. Нещо се белее в процепа, изтървавам куфара си, затичвам се с една крачка, улавям хартията, издърпвам я, страхувайки се да не я повредя, разгъвам я: това е една бележка от нея, трябва да е минала оттук, докато аз съм я чакал на гарата. Отключвам припряно, отварям вратата, паля лампата, буквите играят пред очите ми, не е твърде четливо и равно, свличам се на пода.

Това, което е между нас е толкова вътре в нас, че не може да съществува обвързано с външната реалност. Питам се защо ми трябваше да се запознаем и да стигнем толкова далеч? Ако остана с теб ние двамата ще трябва да живеем като осъдени, далеч от очите на хората. Или само по острови, но и там има хора, през чиито очи да се наблюдаваме и тези видения да ни пречат. Може би това е цената, която трябва да платим за подаръка, че се срещнахме. Нищо хубаво не би донесло и за двамата да продължим. Това, което чувствам към теб ме плаши, чувствам, че мога да изгубя себе си или да стана като теб. Страхувам се да спра някъде или с някого, дрямка, в която ще се чувствам добре. Аз съм привързана към тежките чувства към себе си и към уединението, което така ми липсва в присъствието ти. Остави ме да помисля, ще ти се обадя и после пак ще можем да заминем заедно далеч от тук, обещавам ти. Съжалявам, че те подведох и те накарах да чакаш, но това е на сърцето ми. Не ти се извинявам, всяко извинение би било неуместно, неискрено и нелепо, ти ще ме разбереш. Щастието не е за мен: ако то ме приближи аз започвам да се чувствам виновна. Без сбогом, защото ще се видим пак. Някога, отново, аз ще те намеря отново.

Пъхам бележката в джоба на палтото, излизам, взимам изпуснатия куфар и го внасям вътре. Затварям вратата, заключвам я, събличам палтото си и го окачвам бавно на закачалката. Отново взимам бележката, но не смея да я отгърна и отново да прочета написаното. Думите, които чаках да чуя, не ми се наложи дълго ги очаквам в страх, че моментът още не е дошъл. Влизам в тясната кухня, отпускам премръзналото си тяло на стола, не паля лампата, все още влиза някаква светлина отвън, незнайно откъде се е взела, но скоро и тя загасна и отстъпи място на мъждивата светлина на уличните лампи. Тялото ми, което ми е вече така непотребно, поглеждам ръцете си, така тънки и бледи във вечерния здрач. Полагам глава на масата и отпускам дланите ръцете си до нея така, че те да не могат да я защитят, както под гилотина. Започва очакването и безгласната молба палачът да дръпне най–накрая ръчката, но той все още се бави, отлага, мислейки може би, че ми прави услуга.